Искаше само да помогне...

Не беше направила нищо лошо. Просто искаше да помогне. Колко нереално звучеше. Фалшво, неистинско. Защо точно тя ще ска да помага? Всички се запитаха това. Но никой нямаше точен отговор. И никой нямаше да получи. Тайните живяха с нея, те бяха част от живота, от съществуването на момичето. Не, сега не можеше да ги разкрие. Не в този момент, не в тази сеунда. Някога, може би. Когато вече не се страхуваше от тях. По дяволите, колко беше уплашена! Кожата на ръцете и настръхваше при всяко отваряне на вратата, космите по тила и не оставаха длъжни. Но никой, абсолютно никой, не подозираше за това. А имаше ли смисъл? Тя беше просто онази неземна красавица с острувните отговори, които всички уважаваха, защото я мразеха. Ще попитате защо. Знам, че е така, не се опитвайте да ме накарате да си мисля, че не сте любопитни. Интересува ви. О, Боже, колко ви интересува! Искате да знаете, за да може на следващия ден, дори минута, да извикате скромната си компания и най-демонстративно да съобщите новата клюка, която сте дочули. Понякога ставате жалки. Невъзможно жалки. Защо го правите? Чувствате ли се по-важни? Предполагам. Но не мисля, че е правилно. И все пак ще ви кажа отговора на въпроса ви. Тя беше перфектна. Във всяко едно отношение. Начин на обличане, да държане. Сякаш в нея живееха двама човека. Първият, благоприличния, ако щете наречете го белия. Другият, аналогично, беше черният. Но това не я притесняваше. Вторият беше внимателно скрит под повърхността и само тя знаеше за него. Щеше да остане така, поне докато зависеше от нея. Ах, колко неща зависеха от нея. А дали можеше да се справи? Да удържи напора на всичко, идващо с все сила, за да и забие нож в гърба. Беше ли достатъчно добър боец? Можеше ли сама да се справи с цяла армия. Понякога просто не знам. Както и тя. Пуска се по течение, в очакване на истината. Или това, което другите смятат за такова. Всъщност истината за всеки е доста различна. Човекът е устроен така, не питайте как знам, че да вярва на това, което сам смята за истина, което му харесва. Защо е толкова глупав, защо? Да, тя боли, о, колко много боли. Но е по-добре от измислицата, зная го, тя го знае. И въпреки това продължава да лъже – за произхода си, за семейството си, за името си. Наричайте я просто момичето, красавицата, детето, девойката. Всеки един от вас я познава. Онази, безбожно красивата, която се смята за повече от другите. Сигурна съм, че я познавате, не ме гледайте така. Забраненият плод за някои. Това беше и тя. Пълна с тайни, родена от лъжи.

Чудите се защо, ах, пак това защо, е помогнала? Опитала се е, но никой не и е позволил. Никой не и вярва. Прекланят се пред нея, по дяволите, всички искат да са тази красавица! А осъзнаваха ли какво бреме е това? Колко боли да знаеш, че си сам? Не! Никой, никога не се беше зачудил за нейните чувства. Гледаше я там, усмихната и надянала маската на спокойствието, величието, пренебрежението дори. Но някога да си се чудил дали това е тя? Отново – не. Искаш просто а изглеждаш като нея, да имаш напемния и глас, да имаш острия и като бръснач ум, но някой зад колисите да те направлява, все едно си кукла на конци. Кукла на конци... Това си ти. Нямаш собствен избор, правиш това, което ти е наредено. Затова ли и завиждаш най-много? Признай си, сигурна съм, че не си единствен. Желаеш свободата, но сам се заключваш в клетката на робството. И нека тя ти бъде пример, за всяка грешка, за всяка стъпка.

Но нашето момиче няма да се предаде. Мисля, че го знаете. Или поне тези, които я познават, а аз мисля, че всички са се сблъсквали с нея. Тя бавно докосна набръчканото си чело и изглади кожата. Вдигна подбухналите си очи, бършейки бясно сълзите си. Това ли беше пределът и? Толкова ли гняв и обидни дми ожеше да издържи? Знаеше, че не е така. Че може още. И щеше да го докаже. На други и пред себе си. Можеше. Думата продължи да отеква в главата и, докато бавно оправяше красивата си червена рокля. Харесваше и да чувства как плата галантно обвива тялото и, как шумоли, когато някой я сваля. Прилив на енергия се появи в нея, знаеше какво да направи. Усети как корсета и стяга повече от обикновено, но го изобщо не му обърна внимание. Усещаше правилното нещо, това, което трябваше да стори. Да се бори. Отново и отново.

След огромно закъснение и нередовност от моя страна, отново се завръщам с един разказ, написан в пристъп на ярост и тъга, желание и болка. За всички хора, на които другите завиждат и мразят заради това, че са по-добри от тях. В главната героиня не оприличавам себе си, просто съм виждала зли хора как третират други, като описаното момиче в разказа, а те не го заслужават. Дано разказът ми ви е харесал и сте успели да усетите емоциите, бушуващи в мен, докато го писах.

L'amore come una foto nella cornice rotta

Здравейте (:
Нямам намерение да пускам някоя по-умна публикация, освен само едно линкче и да ви кажа, че ще се радвам, ако решите да му хвърлите по един поглед. http://lamorecomeunafotonellacornicerotta.blogspot.com/
Ваша, Ив (:

Малката Мери

Коледа. Празникът, на който всеки би трябвало да е щастлив. А дали това малко детенце бе такова? Момиченцето, за което говоря, бе на около четири годинки. Русите и къдрици се спускаха спокойно около още невинното детско личице. Сините му очи гледаха проницателно. Можеше да потънеш в тях. Казваше се Мери Джоунс. Майка и, двадесет годишна жена, беше красива, много красива. Косата и бе почти същия цвят като очите и – лешников шоколад. Имаше хубава усмивка и луд пламък в очите. Бащата на Мери беше на същата възраст. Наистина симпатично момче. Руса коса и сини очи.
Ще се запитате защо имам намерение да ви разказвам тазгодишната Коледа на това сплотено семейство. Ще ме е последвате ли? Доверете ми се! Бавно излизаме извън сградата, където живее семейство Джоунс. Тя е избеляла от времето, с разкъртена фасада и счупени прозорци. Качваме се по етажите, упорито търсейки къде точно се намира звънецът им. Стигаме до последния етаж. Нито помен от тях. Обезсърчени се обръщаме, за да си тръгнем, когато погледът ни хваща една малка вратичка. Върху нея на малка табелка пише следното:
Семейство Джоунс – Саманта, Джош и Мери
Влизаме на посоченото място. Има само една стая и тоалетна. Помещението, което играе ролята на всекиндевна, детска, спалня и кухня, е малка. Мисля, че тук е добре да ви оставя само със семейството, а аз да съм чисто и просто един разказвач...
Русото момиченце продължаваше да си играе с малката, счупена кукличка. То я обичаше повече от всичко. Не, не повече от любимите си родители, но това бе една от любимите му играчки, които се наброяваха на четири-пет. Двамата родители стояха прегърнати и обсъждаха нещо. Какво ли? Ето разговорът им:
- Саманта, може ли да те попитам нещо?
Красавицата поклати положително глава и се обърна към любимия си.
- Би ли го направила пак? Би ли избягала с мен отново?
Сам се усмихна леко. Хвана брадичката му и го целуна. След това започна да говори:
- Дори още сто пъти, скъпи. Преди четири години забременях от теб. Да, признавам, не го очакваx. Също така не веднъж съм се чудила дали да оставя това бебе или да направя аборт. Но всеки път, когато те виждах да седиш до мен и си представях малкото ни детенце, изпитвах нещо повече от любов. Сигурно точно това наричат майчино чувство. Но в този миг разбрах какво значи да обичаш рожбата си така, както не си обичал никого другиго на света. – Жената спря за момент, след което продължи с нови сили – Бях богата. Ти не беше. Но това не ме интересуваше, не ме спря. Родителите ти бяха починали отдавна и не ти бяха оставили абсолютно нищо. Но и това не ме накара да спра да те обичам, да те обожавам, да те желя отново и отново. Нашите се отказаха от мен само и единствено, защото не се бях влюбила в точния човек. Каква идилия, а? Но бих го направила отново. Хиляди пъти. Милиони. Милиарди. Защото те обичам. Защото ти си всичко за мен. Ти и Мери.
Жената се сви на кълбо в скута на приятеля си. Лицето и беше до гърдите му. Той дишаше учестено. Харесваше му. Обичаше да чува тези думи от устата на момичето. Вече четири години бяха изминали, откакто бяха избягали от родителите и. Ще се зачудите как свързваха двата края? В кредитните карти на красавицата имаше около 50 000 евро. Да, Джош нямаше особено много, но имаше голямо сърце и беше много умен. Така че той на двадесет години вече беше започнал работа в една банка и се очертаваше скоро да се издигне. Е, наистина нямаше да имат много подаръци за Мери тази Коледа, но щеше да се преживее. Именно тя проговори с онзи сладък детски акцент:
- Мамо, спи ми се!
Саманта стана от любимия си и вдигна детето от земята. Съблече го набързо. Топлото му телце се намушка в пижамката и след това влезе под юрганчетата. Момиченцето заспа на секундата. Майка и, зарадвана от думите, които беше изрекла преди малко, се усмихна тихо и отиде до прозореца. Луната играеше по затворените и клепачи. Харесваше и. Както и ръцете на Джош, които в момента плавно обгръщаха стройното и тяло. Те стояха така, потънали всеки в собствените си мисли, свеждащи се до една. Колко много им харесва случващото се. Малко след това, когато лунната пътека вече се очертаваше по небосклона, красавицата каза:
- Мисля, че е време да си лягаме и ние. Да сложим подаръците и да посетим Страната на сънищата.
Чу се познатия смях и мъжът извади опакования подарък. Една красива рокличка, за която бяха събирали пари.. не цяла година, но част от нея... Жената въздъхна и отиде да се измие...
***
Слънцето шареше по избелелите стени на апартамента. Мери все още спеше дълбоко. Саманта се разбуждаше и усещаше топлата ръка на Джош до себе си, рошавата му коса гъделичкаше приятно лицето и, перфектният му аромат се запечтваше в ноздрите и. Беше толкова невероятен, красив и уникален. Точно такъв, какъвто тя го искаше. Сам се надигна от леглото, което изскърца леко. Това явно събуди любимия и, но не и Мери. Жената сложи ръка пръст върху устните си в знак на мълчание. В следващия момент всичко стана твърде бързо.
Погледът и попадна на няколко неща, но и трябваше още повече време, докато ги асимилира. Първото, което забеляза, беше елхата. Тази част от коледната украса, както и останалата, отсъстваше от интериора. Второто беше това, че под дръвчето имаше много, много подаръци. Сред които бяха и две пачки с пари, бял плик с писмо и няколко кредитни карти. Дотук красавицат а не разбираше нищо. Третото и последно нещо, което видя и което и се щеше никога да не бе забелязвала, беше трупът на земята. Всичко караше момичето да вика. Но от устата и не излизаше нито звук. Нито стон, нито нещо друго. Фактите бяха налице. Бялата брада, красивите кафяви очи, пълните устни и бледата кожа. Инстиктите и крещяха само една-единствена дума, но тя не можеше да повярва. Татко. Не можеше да е той. Тези две изречения се въртяха в главата на Саманта през цялото време. Локвичката кръв, образувана от неговата жизненоважна течност, изглеждаше много зловещо. Ножът стоеше до ръката му и пръстите му съвсем бегло докосваха дръжката му.
- НЕЕЕЕЕЕЕ!
Викът се разля из цялата стая. Мери започна да се буди, Джош се обръна, за да види какво се случва, а Сам се свлече на земята. Ръцете и цопнаха в кръвта. След това взе писмото и остави червени отпечатъци върху него. Сълзите и размазваха текста. Съпругът и веднага дойде до нея и я прегърна. Тя го избута. В момента имаше нужда да е само и единствено сама. Отвори бавно писмото, не искаше да разбира ясното – че тя беше причината сега човекът, който я обичаше и отглеждаше толкова много време да е мъртъв.

Здравей, скъпа моя!
Не знам как да започна. Би казала отначало, ако беше до мен. Но това никога вече няма да се случи, тъй като щом четеш това писмо значи аз съм мъртъв. Знаеш ли колко много плаках, колко много съжалявах за това, което се случи. Но не можех. Джош не беше добър за теб. Беше просто един хлапак, който искаше да се добере до парите ти. Но как можех да ти го кажа, да ти забраня да се срещаш с него? Не знаех какъв е правилния начин. Точно затова те изгоних. Чака сега разбирам, че съм грешал. Че всичко е било една глупост. Не бих могъл да намеря по-добър партньор за теб от Джош. Два месеца майка ти беше като призрак, ходещ труп. Беше ужасяващо. Докато един ден тя не падна в боя. Ей така. Знам, че звучи налудничево, но Ребека умря от мъка по теб. Затова не си виновна ти. Само и единствено аз. Само и единствено моето желание да те задомя за Питър. И ето отново аз съм виновен. Живях така още половин година.. И това е получилото се. Сега ме виждаш в не много добра кондиция. Добре, де леко съм мъртъв. Пиша всичко това, за да не се чувстваш виновна, за да можеш да живееш спокойна нататък. И съм прав. Няма за какво да тъжиш. Защото ти направи своя избор, аз моя. Сега плащам за грешките си. Обичам те и винаги ще те обичам дори и да съм в отвъдното.
Искрено твой: Джеймс Кулин

Красавицата се сгуши в Джош. В момента не беше в кондиция да прави каквото и да е. Набута писмото в ръката на любимия си. Малката Мери отново беше заспала без да изживея шока от виждането на дядо си мъртъв.

Това е един разказ, писан за конкурс. Един от любимите ми е, така че много ще се радвам да коментирате. Тоест тези, които го прочетат хД
Ваша, Ив (:

Нийл Кафри - новият Джеймс Бонд, моят Джеймс Бонд

И ето обещаният пост. Какво да кажа за него? Че е мъжът-мечта; че всяко момиче тайно или не се моли всяка вечер да открие човек като него, който да го спаси от всякъде, да го измъкне от невъзможните ситуации и да го обича до полуда. Този мъж само в нашите мечти ли е? Или в моите... ХД Има ли толкова перфектни хора, толкова всеотдайни и същевременно със собствено мнение. Лично, не съм срещала. И не вярвам да успея. Но нищо, все някога може да открия някой, който да покрива моите изисквания или просто - да си променя изискванията.
Този пост трябваше да бъде отделен специално на Нийл, а изведнъж минах в някаква тема за моите мъже-мечти о.О Съжалявам, връщам се към първоначалния план. Като за начало - кой е Нийл Кафри през моя поглед? Неприлично романтичен престъпник, издирван от почти всички, и в крайна сметка преибран на топло от Питър Бърк - който също не е за изпускане, но Нийлчо води класацията, разбира се. Влюбен до полуда в приятелката си Кейт, той дори приема - по-точно се самопредлага - на ФБР. Не знам за вас, но според мен това да работиш за хората, които се предполага да са ти врагове, си е трудно, почти невъзможно. Но когато животът на любимата ти е в ръцете на някой неизвестен, дори и това ти се струва ниска цена.
Как изглежда? Както аз си мечтая хД Красив, с перфектно изваяно тяло, кестеникава коса и сини змийски очи, които те карат да се разтапяш само при мисълта за тях. Не е ли противозаконно? Не знам, но не смятам, че Нийл някога - независимо кога - се е спирал точно пред закона пък.
В сериала героят е изигран от Мат Бомър - още по-красив, ако трябва да сме честни. Слуховете, че е е гей не ме притесняват, странно защо, но нали и мъжкият пол трябва да се порадват на някого като него.
Усещам как започвам да пиша глупости в този късен час, така че ви оставам с обещание, че утре, ако имам време, ще ви навестя с още някоя глупост, този път - от слънчасване.
Ваша, Ив (:

И... Начало!

Първи пост. Да видим какво ще се получи. Не знам какво точно трябва да ви кажа, но нека започна от самото начало. Наричат ме Ив, от София, на 14. От тази година ще уча в испанската гимназия в София, 164 училище. Досега бях в СМГ, много си го обичах, както и хората там, но всяка промяна е за добро...надявам се хД Имам познати... Добре, много повече от познати са, наистина добри приятели, които ще са в същото училище. Предполагам, че всчко ще е наред... Или поне се надявам, ще видим.
Имала съм и други блогове - горките, замряха на втория-третия ден. Дано с този не се случи същото. Обичам да пиша, превеждам, редактирам, чета... Абе всичко свързани с буквички и компютър, горе-долу, въпреки че предпочитам да чета на хартия.
Хобитата може би са ми горе изброените, също много обичам да гледам сериали, в този пост само ще спомена любимите си, предполагам, че скоро ще им отделя по една публикация. Та те са: White collar - Нийл е просто перфектен, във всяко едно отношение, няма какво повече да кажа за него хД, другите пасти да ядат пред него; Gossip girl - всичко в този сериал ми харесва, просто е моят сериал :D . Започнала съм и някакви нови, но тези двата трябва да получат възможно най-много внимание, така че за другите по-късно. Предпочитам първо да прочета една книга, след това да видя и филма по нея. Харесвам английска литература от 19 века - Джейн Остин, сестрите Бронте, както и всякаква криминална - Агата Кристи, Монк и многооо други. Харесвам стилът на писане на Никълъс Спаркс, а и историите му - твърде реални, твърде болезнени, но същевременно перфектни. Или поне за мен. Това са и нещата, за които обичам да пиша - животът не е нещо лесно. Също така харесвам да гледам волейбол - въпреки че съм играла преди, може да се каже, че бях задоволително добра, по моите преценки, които са достаа занижени хД. Имаме невероятен отбор и неприлично красиви играчи. За тази си мания мога да благодаря единствено на Ани, която не спря да говори за това, докато не реших да започна да го гледам. Мерси (hug) .
Още нещо важно за мен... Влюбена съм в Испания откакто се помня. Още на пет стоях пред огледалото и пеех песни на Рики Мартин, които си пусках вкъщи. Честно, не знам колко вярно съм ги пяла, и дали съм разбирала нещо, но все пак - важно е желанието. Продължавам нататък - станах на шест и разбрах, че в Португалия се говори подобен език - реших, че и той ми харесва. Тъй като осъзнах, че не знам никакви думи нито на португалски, нито на испански, си измислих собствена държава - Лимония, в която се говореше на лимонски. След около година-две мечтите ми за жълтата страна бяха разбити, но винаги се сещам за тези неща с усмивка.
И сега, последно. Любим певец. Енрике Иглесиас. Всичко в него - основно визия де хД Но и гласът му е невероятен, а на интервютата е толковааа сладък. Да, размечтах се, ама нищо, то си е трудно да останеш безразлична, ако го слушаш от два часа, без прекъсване, и гледаш страхотните му клипове и онази сладка усмивка... И, с моята Ани, организираме отиване до мястото, където ще се снима следващият му клип, желаещите могат да се запишат в коментарите.
Ваша, Ив (: