Искаше само да помогне...

Не беше направила нищо лошо. Просто искаше да помогне. Колко нереално звучеше. Фалшво, неистинско. Защо точно тя ще ска да помага? Всички се запитаха това. Но никой нямаше точен отговор. И никой нямаше да получи. Тайните живяха с нея, те бяха част от живота, от съществуването на момичето. Не, сега не можеше да ги разкрие. Не в този момент, не в тази сеунда. Някога, може би. Когато вече не се страхуваше от тях. По дяволите, колко беше уплашена! Кожата на ръцете и настръхваше при всяко отваряне на вратата, космите по тила и не оставаха длъжни. Но никой, абсолютно никой, не подозираше за това. А имаше ли смисъл? Тя беше просто онази неземна красавица с острувните отговори, които всички уважаваха, защото я мразеха. Ще попитате защо. Знам, че е така, не се опитвайте да ме накарате да си мисля, че не сте любопитни. Интересува ви. О, Боже, колко ви интересува! Искате да знаете, за да може на следващия ден, дори минута, да извикате скромната си компания и най-демонстративно да съобщите новата клюка, която сте дочули. Понякога ставате жалки. Невъзможно жалки. Защо го правите? Чувствате ли се по-важни? Предполагам. Но не мисля, че е правилно. И все пак ще ви кажа отговора на въпроса ви. Тя беше перфектна. Във всяко едно отношение. Начин на обличане, да държане. Сякаш в нея живееха двама човека. Първият, благоприличния, ако щете наречете го белия. Другият, аналогично, беше черният. Но това не я притесняваше. Вторият беше внимателно скрит под повърхността и само тя знаеше за него. Щеше да остане така, поне докато зависеше от нея. Ах, колко неща зависеха от нея. А дали можеше да се справи? Да удържи напора на всичко, идващо с все сила, за да и забие нож в гърба. Беше ли достатъчно добър боец? Можеше ли сама да се справи с цяла армия. Понякога просто не знам. Както и тя. Пуска се по течение, в очакване на истината. Или това, което другите смятат за такова. Всъщност истината за всеки е доста различна. Човекът е устроен така, не питайте как знам, че да вярва на това, което сам смята за истина, което му харесва. Защо е толкова глупав, защо? Да, тя боли, о, колко много боли. Но е по-добре от измислицата, зная го, тя го знае. И въпреки това продължава да лъже – за произхода си, за семейството си, за името си. Наричайте я просто момичето, красавицата, детето, девойката. Всеки един от вас я познава. Онази, безбожно красивата, която се смята за повече от другите. Сигурна съм, че я познавате, не ме гледайте така. Забраненият плод за някои. Това беше и тя. Пълна с тайни, родена от лъжи.

Чудите се защо, ах, пак това защо, е помогнала? Опитала се е, но никой не и е позволил. Никой не и вярва. Прекланят се пред нея, по дяволите, всички искат да са тази красавица! А осъзнаваха ли какво бреме е това? Колко боли да знаеш, че си сам? Не! Никой, никога не се беше зачудил за нейните чувства. Гледаше я там, усмихната и надянала маската на спокойствието, величието, пренебрежението дори. Но някога да си се чудил дали това е тя? Отново – не. Искаш просто а изглеждаш като нея, да имаш напемния и глас, да имаш острия и като бръснач ум, но някой зад колисите да те направлява, все едно си кукла на конци. Кукла на конци... Това си ти. Нямаш собствен избор, правиш това, което ти е наредено. Затова ли и завиждаш най-много? Признай си, сигурна съм, че не си единствен. Желаеш свободата, но сам се заключваш в клетката на робството. И нека тя ти бъде пример, за всяка грешка, за всяка стъпка.

Но нашето момиче няма да се предаде. Мисля, че го знаете. Или поне тези, които я познават, а аз мисля, че всички са се сблъсквали с нея. Тя бавно докосна набръчканото си чело и изглади кожата. Вдигна подбухналите си очи, бършейки бясно сълзите си. Това ли беше пределът и? Толкова ли гняв и обидни дми ожеше да издържи? Знаеше, че не е така. Че може още. И щеше да го докаже. На други и пред себе си. Можеше. Думата продължи да отеква в главата и, докато бавно оправяше красивата си червена рокля. Харесваше и да чувства как плата галантно обвива тялото и, как шумоли, когато някой я сваля. Прилив на енергия се появи в нея, знаеше какво да направи. Усети как корсета и стяга повече от обикновено, но го изобщо не му обърна внимание. Усещаше правилното нещо, това, което трябваше да стори. Да се бори. Отново и отново.

След огромно закъснение и нередовност от моя страна, отново се завръщам с един разказ, написан в пристъп на ярост и тъга, желание и болка. За всички хора, на които другите завиждат и мразят заради това, че са по-добри от тях. В главната героиня не оприличавам себе си, просто съм виждала зли хора как третират други, като описаното момиче в разказа, а те не го заслужават. Дано разказът ми ви е харесал и сте успели да усетите емоциите, бушуващи в мен, докато го писах.