Няма нищо общо между тези три неща. Абсолютно нищо. Освен едно - направиха ме щастливи. Истински щастлива, както не съм се чувствала от месеци. Просто ме изпълват с истинско удоволствие, сякаш никога преди не съм го усещала.
Чух го средата на август. И изпуснах дистанционото. Тъкмо се прибирах от морската в Бургас и си пуснах телевизора, просто ей така, да работи нещо. Бях попаднала на новите по БНТ. И докато си пусках компютъра, правех за вечеря, го чух. "Латинозвездата Енрике Иглесиас за първи път в България." Беше едно изречение. Едно единствено. Но беше достатъчно. Знаех, че ще бъда там. Просто бях сигурна. Но бях убедена, че няма да ме пуснат сама. Обадих се на мама и тя каза "да". Просто така. Без уговорки, без нищо. Едно да. Което усмисли вечерта ми, направи я истински щастлива. Исках да викам, да скачам. И сега месец и малко по-късно, концертът беше факт. Въпреки дъжда, въпреки тълпата, въпреки всичко, аз бях там. И го видях. Бях толкова близо, толкова... Дори не знам как да го обясня, онова чувство на пълнота, което изпитах. Сякаш... Нямаше нищо, просто аз, празното пространство и една мечта. Не. Не беше мечта. Никога, никога не си бях позволявала да мечтая за такова нещо. Просто нещо в мен ми казваше, че е нелепо; че никога няма да се случи той да дойде в България. А докато стана достатъчно голяма, сигурно щеше да е спрял да пее. Сега всичко ми се струва възможно, всичко. И никога не бих забравила този ден, дори и да искам. А повярвайте ми - определено не искам!
Днес. Мачът, в който се съдържаха всичките ни надежди. Всички мои надежди. Вярвах в тези момчета. И колкото и банално да звучи, просто сякаш бях там, с тях, на полето. Всъщност добре, че не бях, защото тогава нито щяхме да ги бием, нито щяхме да спечелим някоя точка хД Но за моята неспротна натура някой друг щастлив път. Всяка една точка... Седях на земята пред телевизора (дори не бях на дивана - мачът започна, докато си взимах една паднала гума, та където бях, когато започна, там бях и като свърши). Не знам какво да кажа за мача, как да опиша как се чувствах при всяка една отбеляана точка. Колко пъти крещях, когато някой тъп поляк реши, че може да премине презтройната ни блокада. А колко се радвах, когато и те бяха щастлива. Определено перфектен завършек на днения петъчен ден. И дай Боже, повече такива дни (и повече петъци, нека не бъдем скръндзи). И когато се появиха... Когато се появи Матей... По дяволите, страхотни са! И как забиваше топката в тяхното поле... И да, нищо не разбирате. Но всичко ми е като каша в главата - заедно с няколко испански думи. И ето, сега, докато чета интервютата с националите, просто настръхвам. Осъзнавам, че колкото и да е, те го правят за нас; всяка една победа е посветена на България, на нас, българите. И трябва ад се гордеем с тях. Лично аз нямам проблем с това хД
След тази седмица на обрати, мога да кажа, че понякога мечтите се сбъдват. Колкото и налудничево да звучи; колкото и приказно да ви изглежда. Някога, в някои случай те наистина стават реалност. Но едно е сигурно - не трябва да спираш да мечтаеш. Да живееш без мечта, да живееш без идеал... Сякаш не живееш. За какво ставаш сутрин? За поредния скучен ден? По-добре да не си се раждал тогава, щом ще пилееш само нужен въздух. А колкото повече мечти, толкова по-добре (мерси Мечо Пух, знаеш, че те обичам, нали?). Така че... Приятно мечтаене и гледане на мачове до края на световното.
Ваша, Ив (:
Успях, успях! Вчера не можех да напиша коментар, по дяволите.
ОтговорИзтриванеЕдна невероятна публикация. Съчетала си трите неща и се е получило много добре. Всичко е.. невероятно. Винаги се наслаждавам да чета творения, създадени от теб. И винаги ще се наслаждавам. Много силна, изумителна публикация <3
Ели =)