Едно "съжалявам" просто не стига...

Какво правиш? Какво правиш, когато си виновен? Когато знаеш, че заради твоите действия, другите страдат? Какво правиш, когато знаеш, че заради това, което си сторил, губиш единственото нещо, което някога е имало някакво значение за теб. Какво правиш, когато сам си изкопаваш гроба и влизаш в него? Какво правиш тогава? Прощаваш си и продължаваш напред? А можеш ли? Можеш ли да се погледнеш в огледалото, виждайки кой си всъщност, и да кажеш „Окей, това съм аз, и трябва да го приема”. Можеш ли? А трябва ли? Защото аз със сигурност не мога. Не мога, не искам... Просто не става. Не става... Не мога...
Не е правилно. Не е правилно да нараниш човека, когото обичаш. Не е. И въпреки това се случи. И след това болката в душата ти не стихва дори и за момент, не. Тя стои и ти напомня, че е само частичка в сравнение с това, което си причинил на човека отсреща. Човекът, който въпреки това, се опитва да ти прости. Човекът, който се бори да забрави това, което си му причинил само защото си важен за него. И нито всичките изплакани сълзи, нито желанието, нито страданието, ще върнат времето назад. За да премахнат грешката. Няма... И остава само надеждата. Надеждата, че един от двамата ще може да прости, ще намери сили вътре в себе си, за да може след това да помогне на другия да го направи.
Защото е грозно. Грозно е да нараниш по този начин. Грозно и да знаеш, че не си такъв; че това не си ти, и въпреки това да го направиш. Да знаеш, че държиш на този човек и все пак да го накараш да страда. Ето това е непростимо. Непростимо е случилото. И въпреки това, надеждата тлее в сърцето като недоугасен въглен, на който му трябва само малко помощ, за да избухне изцяло; за да изпълни тялото, мислите ти. Точно както любовта.

And even if you know, it hurts...

Всеки ден научаваме нещо ново. Нещо за себе си, нещо за света. Всеки ден научаваме, че нищо в този свят не е вечно. Всеки ден получаваме доказателства за това. Всеки ден виждаме, че не всичко е сигурно. Че нищо не е сигурно. Че всичко се променя за секунди. И когато искаш да постигнеш нещо, трябва да можеш да рискуваш, да можеш да вярваш в себе си. Осъзнах го съвсем наскоро. И все още ми е някак трудно да започна да живея с тази мисъл. Обичам да е сигурно. Но пък точно когато нещата не са сигурно, идват най-прекрасните последствия.
Защото винаги ще сме наранени. Независимо дали се опитваме да държим нещата в свои ръце, или не, независимо дали си мислим, че контролираме всичко. Не може да контролираме нищо. Никой не може да контролира събитията, колкото и да се опитва. Просто не става. И в един момент трябва да се примириш със случващото се, вместо да се опитваш да го промениш. Отново. Сякаш можеш. Живей сега, утре може да е късно. Живей сега, по-интересно е. Защо ще живееш, ако знаеш какво ще се случи утре? Ако знаеш всичко, което ще стане, има ли смисъл? Винаги ще боли. Винаги ще те наранят.
Човекът, който мислиш, че никога няма да те предаде, може да го направи. Ще ти разбият сърцето. Не веднъж. И ти ще разбиваш сърца. Отново и отново. Всеки път ще бъде все по-болезнено. По-тежко. Ще обвиняваш без основания, ще прощаваш, когато нямаш причина да простиш. Но ще го правиш! Ще плачеш, ще проклинаш, ще се молиш, ще обиждаш. Пак и пак. Всеки път все по-силно. Ще си забраняваш любовта само за да предпазиш сърцето. Но когато отново се изправиш пред нея, ще си безсилен.
Ще губиш, за да може да оцениш това, което си спечелил. Ще падаш, за да знаеш колко е трудно да станеш след това. Ще губиш, за да усетиш победата по-сладка. Ще страдаш за хора, които никога не биха страдали за теб. Ще сгрешиш и после ще съжаляваш за действията си. Но ще знаеш, че са били твои. И може би, само може би, следващият път няма да сгрешиш. Ще действаш импулсивно, когато трябва да се замислиш. Ще се доверяваш на хора, от които трябва да бягаш. Ще правиш грешка след грешка до последния си дъх. Но това е животът. И ще трябва да го приемеш. Защото просто нямаш избор. Не можеш да живееш в страх от следващия ъгъл всеки път, когато го виждаш как се появява пред теб. Защото това е чарът на живота! Да не знаеш какво ще се случи. Просто да вярваш, че ще се получи. Просто да вярваш...

After all these years? Always

Дълго време не бях писала по неизвестни причини, но ето ме тук, отново. Не че някой чете, но е по-приятно, отколкото да си говоря сама. Enjoy it ((:
Нещо невероятно важно за мен, за цяло поколение, свърши. Просто приключи, ей така, като отвято от вятъра. Сякаш никога не е съществувало. Но не, няма как да не е съществувало, когато то живее в теб, ти живееш с него, когато то е като период от живота ти. Някой ще каже, драматизираш, та това е една поредица.
Да! Поредица е, нищо повече за някой, безкрайно важно за други. Хари Потър ни научи на много, ме научи на много. Защото какво може да научим от някой любовен роман, какво може да научим от някой филм? Сигурно все ще има нещо, всяка книга е важна сама по себе си. Но Хари Потър ме научи на много.
Научи ме, че хората, които те обичат, които ти обичаш, винаги ще са до теб, независимо колко далеч са. Те винаги ще живеят в сърцето ти, ти винаги ще ги носиш там.
Научи ме да не е предавам.
Научи ме, че дори и в най-големият мрак, когато е най-тъмно, най-страшно, винаги може да се подобри. Просто трябва да запалим лампата. Докато последният войн не падне, битката не е загубена.
Научи ме, че ако в живота си нямаш приятели, значи нямаш нищо.
Научи ме, че независимо колко пари имаш, ти си никой, щом нямаш доблестта да защитиш това, което обичаш.
Научи ме, че за да има любов, трябва да има приятелство.
Научи ме, че когато не можеш да обичаш, ти си никой! Защото любовта е най-силната магия на света; единствената, която има значение.
Научи ме, че смъртта може да е по-лесна, но целта на живота е една - да се бориш. И ако не можеш да го направиш, нямаш работа тук.
Научи ме, че понякога трябва да жертваш себе си за тези, които обичаш.
Научи ме, че няма добри и лоши хора. Всеки човек е и добър, и лош в себе си. Единственото, което значи нещо, е това, което самите ние ще изберем. Какви да бъдем. Добри или лоши.
Научи ме, че изплаканите сълзи не променят нищо, но помагат.
Досега винаги ни учат, че момичетата трябва да са деликатните принцеси. Хърмаяни ме научи, че момичето може да бъде и воина.
Хари Потър ме научи, че трябва да се бориш, за да постигнеш нещо.
Представям си след години. Отново седнала на на дивана, където за първи път отворих "Хари Потър и Философският камък", на същото място, със същата книга. Там, отново, мирисът на минали събития, на чувства, които са предизвикали тази книга. Просто всичко отново, сякаш никога не се е случвало преди. И някой ще дойде и ще попита:
- След всичките тези години?
- Винаги - ще отговоря аз, и ще се сетя за неугасващата любов на Снейп към Лили.
Защото някои неща просто никога не се променят. Не могат да се променят. Нито от времето, нито от събитията, нито от нищо.
Защото те просто живеят в нас!

I promise

Нова година. Нови обещания. Нови хора. Нови думи. Нов късмет. И аз отново ще давам обещания. И те отново ще бъдат безкрайно много. И отново надали ще бъдат изпълнени. Но винаги съм искала да ги имам написани като в списък и да си отбелязвам кога съм изпълнила нещо и кога не. Ще е като... Не зна всъщност. Но няма ли да ви поне интересно след година да седнете, да отворите блога и да погледнете какво сте си поставили за задачи. И след това да видите дали сте ги изпълнили. Струва ми се като едно голямо предизвикателство. А попринцип хората обичат предизвиктелства, нали? Няма да започна с обещавам, защото знам, че трудно ще ги изпълня. Така че... Нека започнем така:
Обещавам да опитам да изпълня следните неща:
~ да се усмихвам по-често. Не само те прави по-лъчезарен и по-лесно приемлив за околните, но привиш и тях щастливи. Така че това определено влиза в списъка ми.
~ да радвам повече хора. Чувството да знаеш, че си усмял да ощастливиш някого е просто неописуемо. Така че спирам да се опитвам да ви го опиша хD
~ да не се отказвам от мечтите си. Колкото и невероятни да са. Колкото и невъзможно. Най-вече аз трябва да знам, че невъзможните неща не винаги са толкова невъзможно. Пък ако не, то поне ще мога наволя да си посънувам как се случва.
~ да продължа да пиша. Да пиша, да пиша, нови разкази, истории, каквото си искам. Само да не спирам. Защото е нещо, което ме прави истински щастлива. Не знам колок ми се отдава, но просто ми харесва. Не е ли достатъчно?
~ да пускам по-често в блога си. Страшно много обичам. А не го правя. Защо, не знам.
~ да пиша всеки ден в дневника си. Да, в онази тъмносиня тетрадка на бюрото ми. Просто да си пиша редовно, какво е станало, с кого, как.
~ да науча испанския. Крайно време е. Или поне така си мисля хD
~ да спра да се доверявам на хората толкова много. Колкото повече знаят за мен, толкова по-лесно могат да ме наранят. Така че... Ще знаят, ама не всичко. Да си се мъчат сами.
~ да отслабна. Това обещание го давам през последните 15тина година – резултат не съм видяла, но нищо, пак ще пробвам, може да вземе да ми се получи поне тази година.
~ да си прекарам едно супер яко лято и по възможно да бъде с Е. Ще бъде разбиващо от кеф!
~ да престана да давам обещания, които не мога да изпълня. Точно и ясно. Нямам какво да кажа повече за своята прослувута непостоянност.
~ да нараня възможно най-малко хора. Определено ще е трудно – имам чувството, че всяка една моя дума е не на място и адски много хора страдат от тях.
~ да престана да си падам по момчета, които и пет пари не дават за мен. И винаги в едни и същи!
~ да оценявам това, което хората правят за мен. Никой не ги е карал, правят го по собствена воля, пък аз да им се нахвърлям.
~ да не забравям това, което приятелите правят за мен. По същите причини като по-горе.
~ да завърша с отличен тази година. Ама пълен – от горе до долу. Струва ми се толкова невъзможно.
~ да чета повече. Има толкова хубави книги, а все не намирам време за всичко.
~ да слушам повече нашите. Караме се за глупости, а не искам. Със сигурност мога да бъда и по-добра.
~ да съм по добра. Да помагам на хората, просто да правя добри неща. И най-вече да не наранявам де.
~ да се науча да се извинявам. Защото определено ми е трудно да кажа думата „съжалявам”. Не е с толкова сложен изговор, но... Трудничка си ми е. Не казвам, че съм горда. Или поне не толкова много, колкото много други хора.
~ да се отпусна маалко повече. Понякога просто си живея в някакъв свят, изпълнен със собствени правила. Кой, ако не аз, ще ми ги махне?
~ да разбера какво искам да уча. Че ще го променя 928320487432 пъти, докато се заема с нещо, ясно. Но да имам някаква идея.
~ да обръщам поне малко повече внимание на сестра си. Момичето нищо не ми е направило, а аз се правя, че не го забелязвам.
~ да си почистя бюрото. Сега като го гледам определено има нужда.
~ да се опитам да си направя всичките разкази като една книга. Ще съм адски щастлива да я държа в ръцете си.
И... Мисля, че стига толкова. Поне за тази година.
Твоя, Ив.

Something that I won`t forget

Намерих следният списък тук. Надявам се Деси да няма нищо против. Скоро - може би твърде скоро, или пък не - ще пусна и списъкът с новогодишните си обещания. Надали ще го спазя, но това абсолютно друг въпрос.

In 2010 I…
painted a picture
wrote a poem
ran a mile
posted a blog
listened to music you couldn’t stand
went to a sleepover
went camping
threw a surprise party
laughed till you cried
laughed till you peed in your pants
visited a foreign country
cut in a line of waiting people
told someone you were busy when you weren’t
partied to celebrate the new year
cooked a disastrous meal
lost something/someone important to you
broke a promise
lied
went behind your parents back
cried over a broken heart
disappointed someone close
hid a secret
pretended to be happy
slept under the stars
kept your new years resolution
forgot your new years resolution
met someone who changed your life
met one of your idols
changed your outlook on life
sat home all day doing nothing
pretended to be sick
left the country
almost died
given up something important to you
lost something expensive
learned something new about yourself
tried something you normally wouldn’t try and liked it
made a change in your life
found out who your true friends were
met great people
stayed up til sunrise
cried over the silliest thing
was never home on weekends
got into a car accident
had friends who were drifting away from you
had someone close to you die
had a high cell phone bill
spent most of your money on food
had a fist fight
went to the beach with your best friend
saw a celebrity
gotten sick
liked more than 5 people at the same time
became closer with a lot of people

Писмо за Дядо Коледа

Бях предизвикана. Не само да напиша това писмо. Бях предизвикана да кажа всичко, което имам в мен; което искам. И надали човекът, който иска да го направя, го разбира. Но нека започна наново писмото, защото не вярвам това да е перфектното начало...
Скъпи, дядо Коледа!
Тази година бях сравнително послушна. Не съм създавала проблеми на родителите си, ако това е което искаш да чуя. Поучих се от грешките си, но не мога да обещая, че няма да ги повторя. Никой не може. Определено направих много грешки. Не спазих много обещания, дадох невъзможни. Мислех, че ще мога. Почти вярвах. Но от време на време осъзнавам, че не е така, че не се познавам толкова добре, колкото смятам. Нараних много хора. Нараних себе си, но надали това е нещо важно. Така че мисля, че мога да кажа, че бях добра. Сравнително.
Нормално е да си пожелая 2011 да е по-добра от 2010 година. Така и ще направя. Но не за мен. За останалите. Нека годината, която така стремглаво се приближава към нас, бъде наистина една по-добра за хората около мен, пък и тези, които познавам. Защото през тази година имах достатъчно. Винаги имах покрив над главата си, храна на масата. Семейството ми беше добре, всички бяха здрави, както и аз. Съмнявам се и половината от човечеството да имат дори и това. Да са обичани, да са здрави, да имат сигурност. Затова нека първото ми желание е свързано с тях – с всички, които няма това, което аз имах през тази година. Нека го получат, скъпи старецо, нека усетят и те какво означава това да имаш място, където да те приемат.
Искам да осъзная грешките си. Да не ги повторя. Да изпълня обещанията си. Или просто да не давам обещания. Да стана по-добра. Да помагам на хората. Искам да обичам хората, които заслужават обичта ми. Не искам човекът, когото обичам, да ме обикне. Но не искам и да го забравя, защото стане ли така, никога няма да спра да правя тази грешка. Трябва болката да остане в мен, но да мога да обичам и други хора. Никога не искам да забравя нито една болка, която е преминала през мен. Защото тя ме прави по-силна. И не ми позволява да повторя това, което не трябва. Така че искам да стана по-добра от преди, да се опитам да направя повече хора щастливи. За себе си няма да искам щастие. Смятам, че съм достатъчно щастлива. Разделена на парчета между това, което трябва, и това, което не трябва, но все пак щастлива. Времето е единственото лепило, което може да ме поправи.
Искам приятелите ми да намерят истинското щастие. Онова, от което сякаш ти се появяват крила и искаш да летиш, да викаш. И не някой друг да им го поднесе, а сами да успея да стигнат до него. Тогава е още по-сладко.
Мисля, че достатъчно неща пожелах за себе си. Но само още малко – когато те питат, винаги искаш още и още. Искам ад ми дадеш сила, за да се изправя срещу всичко и да не се пречупя като житен клас. Също така, моля те, дай ми търпение. Търпение, достатъчно, за да издържа всичко да се случи, без да го пришпорвам. И любов. Много любов. Да давам. Да получавам. Просто всичко да бъде изпълнено с нея, да тежи във въздуха, да се натрапва. Никога няма да ми писне.
Искрено твоя, Ив.

Концерт, победа и една мечта

Няма нищо общо между тези три неща. Абсолютно нищо. Освен едно - направиха ме щастливи. Истински щастлива, както не съм се чувствала от месеци. Просто ме изпълват с истинско удоволствие, сякаш никога преди не съм го усещала.
Чух го средата на август. И изпуснах дистанционото. Тъкмо се прибирах от морската в Бургас и си пуснах телевизора, просто ей така, да работи нещо. Бях попаднала на новите по БНТ. И докато си пусках компютъра, правех за вечеря, го чух. "Латинозвездата Енрике Иглесиас за първи път в България." Беше едно изречение. Едно единствено. Но беше достатъчно. Знаех, че ще бъда там. Просто бях сигурна. Но бях убедена, че няма да ме пуснат сама. Обадих се на мама и тя каза "да". Просто така. Без уговорки, без нищо. Едно да. Което усмисли вечерта ми, направи я истински щастлива. Исках да викам, да скачам. И сега месец и малко по-късно, концертът беше факт. Въпреки дъжда, въпреки тълпата, въпреки всичко, аз бях там. И го видях. Бях толкова близо, толкова... Дори не знам как да го обясня, онова чувство на пълнота, което изпитах. Сякаш... Нямаше нищо, просто аз, празното пространство и една мечта. Не. Не беше мечта. Никога, никога не си бях позволявала да мечтая за такова нещо. Просто нещо в мен ми казваше, че е нелепо; че никога няма да се случи той да дойде в България. А докато стана достатъчно голяма, сигурно щеше да е спрял да пее. Сега всичко ми се струва възможно, всичко. И никога не бих забравила този ден, дори и да искам. А повярвайте ми - определено не искам!
Днес. Мачът, в който се съдържаха всичките ни надежди. Всички мои надежди. Вярвах в тези момчета. И колкото и банално да звучи, просто сякаш бях там, с тях, на полето. Всъщност добре, че не бях, защото тогава нито щяхме да ги бием, нито щяхме да спечелим някоя точка хД Но за моята неспротна натура някой друг щастлив път. Всяка една точка... Седях на земята пред телевизора (дори не бях на дивана - мачът започна, докато си взимах една паднала гума, та където бях, когато започна, там бях и като свърши). Не знам какво да кажа за мача, как да опиша как се чувствах при всяка една отбеляана точка. Колко пъти крещях, когато някой тъп поляк реши, че може да премине презтройната ни блокада. А колко се радвах, когато и те бяха щастлива. Определено перфектен завършек на днения петъчен ден. И дай Боже, повече такива дни (и повече петъци, нека не бъдем скръндзи). И когато се появиха... Когато се появи Матей... По дяволите, страхотни са! И как забиваше топката в тяхното поле... И да, нищо не разбирате. Но всичко ми е като каша в главата - заедно с няколко испански думи. И ето, сега, докато чета интервютата с националите, просто настръхвам. Осъзнавам, че колкото и да е, те го правят за нас; всяка една победа е посветена на България, на нас, българите. И трябва ад се гордеем с тях. Лично аз нямам проблем с това хД
След тази седмица на обрати, мога да кажа, че понякога мечтите се сбъдват. Колкото и налудничево да звучи; колкото и приказно да ви изглежда. Някога, в някои случай те наистина стават реалност. Но едно е сигурно - не трябва да спираш да мечтаеш. Да живееш без мечта, да живееш без идеал... Сякаш не живееш. За какво ставаш сутрин? За поредния скучен ден? По-добре да не си се раждал тогава, щом ще пилееш само нужен въздух. А колкото повече мечти, толкова по-добре (мерси Мечо Пух, знаеш, че те обичам, нали?). Така че... Приятно мечтаене и гледане на мачове до края на световното.
Ваша, Ив (: