Какво правиш? Какво правиш, когато си виновен? Когато знаеш, че заради твоите действия, другите страдат? Какво правиш, когато знаеш, че заради това, което си сторил, губиш единственото нещо, което някога е имало някакво значение за теб. Какво правиш, когато сам си изкопаваш гроба и влизаш в него? Какво правиш тогава? Прощаваш си и продължаваш напред? А можеш ли? Можеш ли да се погледнеш в огледалото, виждайки кой си всъщност, и да кажеш „Окей, това съм аз, и трябва да го приема”. Можеш ли? А трябва ли? Защото аз със сигурност не мога. Не мога, не искам... Просто не става. Не става... Не мога...
Не е правилно. Не е правилно да нараниш човека, когото обичаш. Не е. И въпреки това се случи. И след това болката в душата ти не стихва дори и за момент, не. Тя стои и ти напомня, че е само частичка в сравнение с това, което си причинил на човека отсреща. Човекът, който въпреки това, се опитва да ти прости. Човекът, който се бори да забрави това, което си му причинил само защото си важен за него. И нито всичките изплакани сълзи, нито желанието, нито страданието, ще върнат времето назад. За да премахнат грешката. Няма... И остава само надеждата. Надеждата, че един от двамата ще може да прости, ще намери сили вътре в себе си, за да може след това да помогне на другия да го направи.
Защото е грозно. Грозно е да нараниш по този начин. Грозно и да знаеш, че не си такъв; че това не си ти, и въпреки това да го направиш. Да знаеш, че държиш на този човек и все пак да го накараш да страда. Ето това е непростимо. Непростимо е случилото. И въпреки това, надеждата тлее в сърцето като недоугасен въглен, на който му трябва само малко помощ, за да избухне изцяло; за да изпълни тялото, мислите ти. Точно както любовта.
Страхотно е, моля те добави ме в скайп - hrisi-vasileva или ми пиши на serils-rpg@abv.bg Мерси!! Ще чакам :)
ОтговорИзтриванеМинаха години, точно 3 години, откакто те видях за първи път, очите, усмивката...ти беше моето момиче, аз бях твоето момче. Минаха точно 3 години, когато срещнах теб, човекът, който ме научи да обичам. Даде ми всичко, повече отколкото някога съм си мечтал, но и ми взе повече, отколкото съм си мислил, че някой някога ще вземе.
ОтговорИзтриванеМинаха 3 години, и знам, че вече съм ненужен, дори не съм приятел, но се надявам да си истински щастлива и знай, че съм простил отдавна. Мина толкова много време, а аз все още те обичам, и винаги ще те обичам, за мен ти винаги ще бъдеш моето момиче, а аз винаги ще бъда твоето момче. Обичам те миличко! Нека усмивката никога не слиза от лицето ти!